На фона на обществените вълнения в столицата и другите големи градове, където актуалните теми са плочки, фуги, сцени и винетки, ни се иска да обърнем внимание на един по-малко познат инфраструктурен обект у нас. Въженият мост над язовир Студен Кладенец е всъщност единственият път до родопското село Лисиците. Построен през 90-те години на миналия век, днес той е неразделна част от ландшафта на планинската местност.
Според различни източници, мостът се срутва през 1992/93 г. и година по-късно бива основно ремонтиран. Неговата конструкция е висяща, като предпазните парапети са окачени посредством вертикални окачвачи на главните въжета. Те, от своя страна, се явяват носещи елементи на настилката, която представлява не друго, а прости дървени дъски.
ШИРИНАТА МУ Е ОКОЛО МЕТЪР, А ДЪЛЖИНАТА – 260, КОЕТО ГО ПРАВИ НАЙ-ДЪЛГИЯТ ВИСЯЩ МОСТ У НАС.
Той, както и всички останали в България, са само пешеходни (Иванчев, 2015 г.), въпреки че по него се преминава и с мотоциклети. Негов проектант е инж. Петър Видински, а точната година на построяване остава неизвестна за нас.
В различни текстове и блогове на пътеписци се споменава, че мостът не отговаря на съвременните технически изисквания и че състоянието му не е добро. Местен техник се грижи за това да се подменят дъските и по него да могат да преминават пешеходци. Въпреки страховитата идея за преминаване на 260 м по люлеещ се мост с тук-там пролуки в настилката, не можем да отречем, че той се е превърнал във впечатляваща част от ландшафта. Погледнати отдалече, дъгите на неговите въжета правят поетична препратка към спокойните вълни на планинския язовир. Контрастът между необятния мащаб на хълмовете и равнинността на водата се допълва от привидно тънките нишки на конструкцията. Така от инфраструктурна гледна точка мостът става символ – на единството, свързаността и на човешкия отпечатък. Една такава интригуваща гледка можете да наблюдавате от средновековната крепост Моняк.
Питаме се защо мостът не отговаря на актуалните норми. Дали защото Родопите са онова красиво, забравено място, или защото няма наличие на средства. Едва ли е едно от двете. Може би е, защото сме отвикнали да мислим за онези 29 души, вероятно възрастни, които живеят в с. Лисиците и се нуждаят от моста, тяхната връзка със света. Тогава символът на единството, свързаността и грижата става освободен от смисъл.
Това сякаш е част от по-големи проблеми, пряко свързани с инфраструктурата и регионалното планиране – обезлюдяването и голямата диспропорция в гъстотата на населението. Все още не сме се опитали да ги разрешим, а докато стигнем до там, ще оставим на приключенците да разказват за техните вълнуващи пътувания до забравените места на България. А утре пак ще си говорим за настилки, провалени проекти и сцени.
Последни коментари